Вход



Артист не ставаш - артист се раждаш



Публикувано на: 13.08.2015

Автор: Вики Бочевска

 

Денят, в който срещнах един непознат и той се поклони на изкуството, беше деня, в който започнах да виждам изкуството. Заради него. И заради себе си.

 

Денят, в който един непознат ме накара да разбирам уличното изкуство, в което града плаче и изкуството проси, беше деня, в който намразих онези скъпи обувки, с които хората подминават онзи друг "тип" хора, молещи за хляб.

 

Онова, в което влагаш част от себе си и душата си, за да го създадеш, се нарича изкуство. А то е толкова неоценено, че проси на улицата. Вървейки към работа се налага да прескачам картини, художници,аниматори.

 

Живи статуи хвърлят по мен цветя, за да им оставя левче, а после нарамват малкото столче, на което са стъпили и си тръгват- пиедестала, който заслужават, но който уви- нямат. Малкото столче е олицетворението на художественото извисение, на липсващото такова. И ако първият театър се е играл само в двора на царя, то сега се изграе на улицата, с чаша за стотинки.

 

 

Малко по-надолу по улицата, цигулар озвучава пространството пред магазинчето за кафе, а пред метрото пее човек, никога не разбирам песните на тези улични певци, но винаги ме докосват и поставяйки се в обратната страна, се питам бих ли могла да запея!? Усещам дъха на тези хора, спиращ и често накъсан, и разбирам защо е така, " продават" нещо, което не се яде, нито може да се снимаш с него, подаряват части от душата си, докато хората подминават.

 

 

Навлизайки по надълбоко в историите на хората, виждам нереализирана актриса опитваща се да ми продаде рокля в малко магазинче на центъра, която с гордост разказва историята си и с артистичност разказва, че е дипломирана - актъорско майсторство, а после просто ме пита “Ще купите ли роклята?”

"Ще я купя, да. Ще я купя, за изкуството."

 

А после се докосвам до немислимо богатите хора. Богатите не е точна дума. Имащи финансова възможност хора, които не познават изкуството и никога не са се запознавали с него, нито мислят да го направят.

 

Поддръжниците на познатата фраза “Артист къща не храни”. Не храни, наистина не храни. Хора, които никога не са следвали сърцето си, напротив, вървяли са срещу него, в името на това да успеят. И са успяли. Хранят къщата, в която няма картини. Но карат скъпи коли и носят скъпи вещи и за разните идеали, разните хора да успели. Не познавам обаче твърдението успех, има много разновидностти, за едни успеха е правят това, с чийто дух са отраснали, защото всеки актьор е такъв, от както се е родил. Родил се е актьор и не съм виждала някой успял да избяга от себе си.

 

Странно е обаче как се раждат хората без идеали, защото идеал не може да бъде кола, статут или валута. А в детските мечти на всеки от нас, винаги са заложени идеали. Децата мечтаят за целта, и никога за средството “Пари”, а после виждам хора, погълнати само и единствено от средствата, забавили отдавна първите 7. Невярност към себе си вероятно се нарича това или просто приспособление към реалната среда.

 

 

Цената на ризата на онзи, който прескача художника и бърза за някъде, се равнява на десетки все още непродадени картини на художника, който се е родил така - родил се е художник и не е пожелал да стане шофьор. Станал е продавач на изкуство.

 

Аз му се покланям, купувам си картина и си тръгвам. Покланям се заради това, че е последвал сърцето си. Купувам си картина, защото не искам да живея в къща без картини. И дълбоко в себе си, се възхищавам, за посвещението на призванието. Всички имаме призвания, но въобще не им се посвещаваме, голям процент от “ние.” Скочил е с цялото си същество в метафората “да бъдеш човек на изкуството”. Бих скочила и а

 

WishBOX - Мечти в действие!