Вход



XXI - ви век през погледа на една студентка



Публикувано на: 17.10.2015

Автор: Аделина Георгиева

 

Миналото на страната ни е изпълнено с велики личности – с техните безсмъртни подвизи, завети, славни примери и огромни томове творчество. Но дали нашето достойнство не е именно там – в прашните страници на миналото? Там където са Васил Левски, Христо Ботев, Иван Вазов, Паисий Хилендарски и редица други царе, революционери, творци, откриватели.

 

Патриотизмът днес не е нещо, което изтъкваме, вероятно защото не се купува с пари. Не е смартфон, скъпа дреха или кола, а нещо, което крием дълбоко в сърцата си. А и разбираемо в този почти лишен от чувства свят. Но все пак го има, а върховата си точка (която не е особено висока) достига, когато честваме Освобождението на България или смъртта на Васил Левски.

 

 

Не е ли редно да сме горди с произхода си всеки ден, а не само на национални празници, да знаем кои сме, как сме стигнали дотук и как достойно да продължим напред? Разбира се патриоти има и днес, но най–често са възрастни хора, които се возят в градския транспорт и развълнувано дискутират някое историческо събитие. Защото те – миналите поколения, са били неподвластни на обществото, което те съди и налага нормите си докато отрича, че го прави. Историята за бабите и дядовците ни не е просто скучен учебник от училище, а по–скоро приказка, която техните баби и дядовци са разказвали в студените зимни нощи около огъня.

 

Разбира се, достойни хора има и в XXI век, но дали ще успеят да оставят следа след себе си или е по–вероятно да помним тези, чиито лица виждаме в жълтата преса, по телевизията и в социалните мрежи? И не, не имената на прославилите България със спорт, наука или творчество, а на тези – идолите, които диктуват модата и поведението на младото поколение. Не онези като Вазов с 45 000 думи в своя речник, а тези, които са неспособни да подредят изречение от пет прости думички.

 

 

 Ако българщината преди е била равна на патриотизъм и безгранично родолюбие, то днес е синоним на бурни танци в дискотеките, „елитно” хвърляне на салфетки и девойки, които по–скоро изглеждат като застарели и самотни лелки. И не, няма нищо лошо в почивката и разпускането. Лошото идва, когато петък вечер се превърне в ежедневие, майката в наконтена, кършеща снага змия, а алкохолът в сутрешно питие.

 

Във времето на технологиите и социалните мрежи, книгите са рядкост, а Народната библиотека би послужила по – скоро за фон на снимка, отколкото за образователни цели. И все пак без социалните мрежи, народът би бил още по–незаинтересован и минимално информиран. Благодарение на постове във Фейсбук откриваме не само колко е деградирала нацията ни, но и онези единични случаи на бяла светлина и доброта у хората. Наскоро бе популярна публикация за бездомник, които просто стои до шахта на Столично заведение, за да се стопли, а това не е най – трагичното.

 

Още по – грозен вид придобива картината, ако знаете къде се намира въпросното заведение – на метри от Народното събрание и вероятно този човек, бива подминаван често от управляващите. А тогава възниква въпросът, как именно тези народни представители ще се справят с проблемите на цяла страна, след като не забелязват и един човечец, стоящ пред очите им. Разбира се разлика има и от беден до беден човек. Едни продават цветя от личната си градинка, защото само това е по силите им, а други просто се опитват да будят съжаление и не знам кое е по – лошо – това, че остават незабелязани или това, че не полагат усилия за нещо различно.

 

Изразяваме чувствата си със статуси, а се страхуваме да признаем, дори красивите от тях – любов, щастие, радост. Обичаме да мразим, искаме да сме над – всички, а в стремежа си често падаме най – долу, без да го забелязваме. Ако притежаваме недостатък, които не е чужд на още някой от останалите пет души в стаята, ще забравим, че е част от самите нас и нагло ще се присмеем на другия. Страхуваме се да бъдем себе си и го крием, подигравайки се на човека срещу нас. Не заявяваме високо мнението си, а правим компромиси. Странни сме, ако се държим добре и ставаме обект на завист, когато сме щастливи. Моралните ни ценности са изкривени до болка.

 

"Живеем в странен свят. Страхуваме се да не си надраскаме Айфона и в същото време не ни интересува, че дерем чуждите души до кръв…" - Мая Бежанска

 

Естествено очевидна е разлика между българина преди и българина сега. Нареченото от Захари Стоянов „най – българско време” е твърде далечен за съзнанието на днешния не чак такъв родолюбец спомен. Научени сме да се оплакваме от всичко, но не й как да го променим. Не защото предците ни не са ни дали достойни примери, а защото в нас липсват онези мотивация, сила, решителност…

 

"В днешно време това е патротизма - развяването на българския трибагреник .."

 

Левски ни е казал - „Дела трябват, а не думи”, но ние като едни истински съвременни българи умеем само да го цитираме, не друго. Добри сме в обвиненията, клеветите и словесните атаки, но сме страхливи като деца, които се притесняват да свалят помощните гуми на колелото си. И всеки иска промяна, защото нещо не е по вкуса му, но никой не се стреми да я достигне. Живеем, критикувайки другите, докато всъщност сме по – лоши от тях. Забелязваме и най – незначителния недостатък на човека отсреща, а себе си издигаме на пиедестал.

 

Плащаме за всичко, опитваме да купим всеки, „образоваме”се срещу определена сума, а по –късно търсим честност и се сърдим като пет – годишно, чийто балон се е спукал. Откриваме нови станции на метрото, но не се замисляме за хората, които се качват в него. А те са там всеки ден – все така тъжни и изпълнени с грижи след края на работния ден. Обвиняваме управляващите за всичко, но на фона на бедността и трудните условия за живот в големия град, е напълно логично, когато човек стигне високо, да се позабрави, те невинаги са били там.

 

А бъдещето ни е непредвидимо, способните и целеустремени сънародници често напускат страната ни, заради по – добри условия и рядко се замисляме, ако всички си тръгнем, какво ще се случи с родината? И напразно ли са дали живота си предците ни? Ако можеха да ни видят…

 

Някак парадоксално е в историята на България да присъстват пет века робство, Васил Левски да е загубил живота си по това време и днес Посолството на Турция в София да се намира на улица „Васил Левски”.

 

Нашият свят е подвластен на парите, материалното, изкуственото и крайно неподходящите идоли. Надеждите ни се събират в билетче от Националната лотария. Гордостта – в портмонето. Достойнството не стига по – далеч от учебниците по история и спортните новини, а бъдещето е някак неясно. И дано се осъзнаем. Да си спомним, че има нужда от изкуство, спорт, литература, от млади и амбициозни хора, готови да се справят с живота, да го живеят гордо и да оставят нещо след себе си, нещо малко по – различно от кола или къща.

 

Животът да бъде не парадокс, а щастие – да открием красотата около нас и да видим, че наистина си струва да съхраним това, което имаме. Да се гордеем с това което ни обединява – българското. Да не съдим, а да приемаме изключенията, а предвид, че те днес са адекватната част на обществото, да се стараем да бъдем като тях, защото на фона на ситуацията, в която се намираме, светлина се вижда, само ако едно изключение срещне друго.

 

WishBOX - Мечти в действие!